Съдържание

Послание до професора по
финансова наука Петко Стоянов

Като предгробна траурна процесия на някакъв запасен генерал, пристигна бавно изпитната сесия със много грижи, скърби и печал. А аз съм тъй афиф със мойте знания и тъй ми е оклюмнал днес носът, че моля те за капка състрадание, защото се явявам трети път. На ден чета по десетина страници и пак не ми върви и не върви. А стигна ли раздела „Преки данъци“, съвсем се шашардисвам. Остави! Забравих имената на блондкните, с които нежни чувства съм делил. Изгубих си във четене годинките, но не можах да свикна с твоя стил. Да знаеш как чета, с какво усърдие и с колко непосилен нощен труд, ти би ме стоплил с малко милосърдие във тоя университетски студ. Но ти си, както казват Гец и Ванката, за слабите такъв Абдул Хамид, че само като ти погледнат сянката дамласват и загубват апетит! И ето те със фигурата, едрата! Пред теб на изпит съм: мъник пред слон! Ти мълчалив седеше на катедрата във позата на страшния Нерон! И с поглед искрометен съкрушително заби стрели във моето сърце, а аз те гледах жално, умолително, с протегнати за милости ръце! В очите ти четеше се презрение, че разтреперан от безумен страх, във свойто безизходно положение аз няма пред тебе като пън стоях! Ти вежди сви и каза със проклятие: „Достатъчно! Разбрах! Не си готов!“ И аз проклех студентското занятие и неговия тежък кръст Христов! Сломен от тежка скръб и отчаяние, в сурата заприличал на мъртвец, аз паднах на земята в безсъзнание като прострелян витошки сърнец! Колегите се спуснаха изплашени и грабнаха ме бързо на ръце, а ти спокоен, безучастен, страшен и жесток, дори не трепна със лице! А само махна ядно със десницата и като тежък, груб рапирен звън гласът ти прогърмя над върволицата: „Студенти, изнесете го навън!“ Не чу плача, риданията, писъка, на бедната колежка от Ъглен, а взе спокойно във ръката списъка – повика следващия подир мен! Но в този миг аз скочих от леглото си и стреснат гледах като идиот! Попипах бърже със ръка челото си и там усетих едри капки пот! Край мен гореше лампата фаянсова със пламъка си синкаво-сребрист, а до кревата „тухлата“ финансова лежеше разпиляна лист по лист! И после дълго, дълго с разтреперано сърце аз мислих, мислих до захлас и слушах как часовникът отмерено с камбанен глас броеше час след час! О, грозни и кошмарни нощни сънища! О, призраци на Ирод, Юда и Нерон! Една душа в печал и скърби тънеща отронва сетния страдален стон: „Смили се ти над мен, студента, бедния, о, господин професоре жесток, че този срок за мене е последния, фаталният за мен учебен срок!“ 1936 г.
Добавяне на коментар
captcha