Пророкуване

След всичките детски зулуми, и в студ, и във мраз, и във пек, ме срещаха укорни думи: „Ти няма да станеш човек!“ Беля ли направех голяма, изцапах ли черга, дюшек, сърдита, провиква се мама: „Ти няма да станеш човек!“ Изкачвах ли слива висока, увисвах ли връв на дирек, ядосан баща ми ме хока: „Ти няма да станеш човек!“ За птичи гнезда в лесовете запрашех ли там надалек, крещяха сестрите ми, двете: „Ти няма да станеш човек!“ Изминаха много години. (О, сякаш изминал бе век!) И все си шушукат роднини: „Той няма да стане човек!“ И ето ме днес – без парички се скитам самотен и клет! Познаха съдбата ми всички: не станах човек, а ... поет!