Вълци

Бе страшна зима в шестдесет и трета, от студ замръзна и морето чак! Села, градища, ниви и полета изчезнаха под бял двуметров сняг! Животът спря под снежната лавина. Родината бе окована в лед. От студ и глад добитъкът погина и хищници забродиха навред! Планинска глутница освирепяла, подгонена от животински глад, веднъж във София нахълта цяла и стигна до централния площад. Военните се в миша дупка скриха, милицията вдън земя се свря и глутницата в обстановка тиха пред сградата със петолъчка спря. Едничкият грамотен вълк прочете със сричане: „Це-Ка на Бе-Ка-Пе“. И в миг стъписаха се зверовете пред тези непонятни редове! – Другари! – трепна вълчият войвода – от нас по-страшни вълци има тук! И то от най-свирепата порода: които се изяждат един друг! Изтръпна в ужас вълчата сюрия. С подобни вълци влиза ли се в бой? Настана страшна вълча олелия, нададе се страхотен вълчи вой: – Опасност, братя, дебне ни голяма! – Опасност не, а истинска беда! – По-гибелна дори от вълча яма! – По-страшна от най-страшната – глада! И във уплаха дива, животинска, от вълците в партийния палат, към помразената гора планинска удари глутницата в бяг назад! 1963 г.