Ангелина

Я си имам в наше село една Ангелина и по нея все лудувам от полвин година. Она мен ме сака много и ще да ме вземе, но едничко само пречи: че страни от мене. Една вечер я настигам, там, при них до плето, и й казвам жаловито мъката в сърцето: – Ангелино, душо блага, изгорех за тебе! Няма повече да чекам – мен жена ми требе! И у теб ми е мерако, само тебе сакам. Айде още тая вечер, че да не протакам! – Тая вечер хич не може, че е дома бако, утре вечер ще ме чекаш доле, у сливако! Ле-ле, като ми продума това Ангелина, язе рипнах от земята цели два аршина! Па у дома си отидох, ала ме не свърта, цяла нощ не съм заспивал – нещо ме чегърта! Не е шега това, брате, ами е женитба: требе много да внимаваш – она веднъж идва! Нощ и ден се търкулиха, вечер ни споходи, а в сърцето нещо шъпне: „Требе да се оди!“... Па се шмугнах у зимнико, доле при виното, за кураж без пресекулки пресуших килото. па стиснах в ръце тояга, накривих калпако и отидох да я чекам доле, у сливако. Чеках, чеках, па погледнах: нещо се белее! „Ангелина – си помислих – вервам, друга не е.“ Па полазих по коремо – леко да я фана и към дома да политна с нея като врана. Кога пипнах, оно, брате, мокри беневреци – беа метнати да съхнат между два диреци... Я се върнах да почекам мойто либе сладко, но нали ще да го крадна – чека ли се, братко? А у мен ми нещо шъпне, току вика „Айде!“, а я мислано му думам: „Мъничко потрай, де!“... След минутка некой мина и клекна до плето. Нема лъжа, си помислих, ето го момето! Па прерипнах фърковато старите дуваре, та я сграбчих и побегнах като вълк със яре. Кога стигнах до мегдано с мойта Ангелина, под фенеро я поспрех се малко да почина. Га погледнах във ръце си: вместо Ангелина, я съм сграбчил по погрешка баба й Кръстина! Ле-ле варе, що направих – страшно се уплаших, па я фърлих и към дома като кон запраших! Две недели я не одих на чешма, на хоро, две недели срам ме беше да пъкнем у дворо. Две недели я си мислим и нощем, и денем, що да сторя с Ангелина, дека да се денем, дето ме она излъга, дето ме измами, и пред целото ни село ме така посрами! Ако я с кама убия или с револворо, ще да лежа барем десет годин у затворо! Да им пална, си помислих, къщата със хано, за това подир смъртта си ще лежа в катрано! И реших да им изскубя луко и пиперо в някоя потайна вечер, до последно перо. Техната градина с нашта нищи не ги дели, много пъти с Ангелина там сме се видели. Нощ припадна, нощ дълбока, тъмна-тъмновата. Я отидох, та изскубах луко на момата. Във градината ни тато заранта намина да полее зеленчуко, дор е ладовина. Не след дълго разядосан, тато се завъща, и напълни със гълчава целата ни къща: „Некой е нощес изскубал луко и пиперо! Ех, да зная кой го стори, скубвам му джигеро!“