В бащиния дом

С любов една и съща от памтивекове, всевластна и могъща, земята ни зове. В града студен и мрачен, живял живот недраг, отново днес прекрачих забравен бащин праг. А радостна и плаха, прие ме със добром любима родна стряха и свиден бащин дом. Съзрял ме, Мурджо лавна, но щом ми чу гласът, не виждал ме отдавна се хвърли в мойта гръд. Аз галя му главата, опашка той върти, облизва ми ръката и радостно скимти. А мама ни видяла – усмихва се с очи, от радост засияла, тя кучето гълчи. Съсухрена десница докосвам с устни аз и милата старица изхлипва глухо с глас. Тя милва ми косата, притиска ме до гръд, уж радва се, горката, а сълзите текат. Със клетви пресолени кълне живот проклет и вайка се за мене, че тъй съм слаб и блед. Пустосва градовете, със саждите, димът и със градинско цвете закичва мойта гръд. А тате, грохнал, болен, ме среща с поглед благ, от дън душа доволен, че аз съм в къщи пак. Пристъпям плах виновно и сякаш че от срам, прегръщам го синовно – безмълвен, скърбен, ням. Той скритом се подхилва, от радост цял огрян, и къдрите ми милва с треперещата длан. А после под асмата до късно вечерта не секнаха словата, не стихна радостта. Седим и бъбрим сладко. Вечеряме навън. Накрая казва татко: – Е, хай, да търсим сън!... Но в тая нощ прекрасна с далечен меден звън и с месечина ясна какъв ти сладък сън! Под звездната почуда, сред мирис на липа, от радостна възбуда ти можеш ли заспа? А влюбено щурчето ти свири до прехлас и радва ти сърцето във този късен час. Опива тишината под звездния безброй и къпе се душата във мир и свят покой. Очакван и обичан, разнежен и свенлив, сред този свят първичен се чувстваш тъй щастлив! Тук всичко ти е мило: цветя, къщурка, двор, небесното синило, далечният простор! Градинката на мама пред мене запламтя. Във село друга няма тъй бухнала в цветя. Зюмбюли и лалета, латинка и синчец, и здравец покрай плета, извил зелен венец. Трендафилите бели с опиващ аромат ми махат, в свян навели разцъфнал едър цвят! Засмените гиргини ме канят със очи: „Ела и откъсни ни, и с нас се закичи!“ А синята ни слива до грохналия свод зелен клонак превива, отрупана със плод. За мен се тя вълнува и с кротък, лек повей в прозореца нахлува и листи там пилей. Самотната тополка, изправила снага, моминската си болка разказва ми с тъга. Защо ли, за какво ли, но сякаш с тъжен зов тя нежно ми се моли за ласка и любов! И пита ме със мъка и с листи шумоли: „О, тежко е в разлъка! Оставаш тук, нали?“ Лозниците ни плодни под къщния покров като сестрички родни прегръщат се с любов. Те с росни листи галят мен – скъпия им гост, и шепном ми се хвалят с родидба – грозд до грозд. Над витите лозници, до старата греда, грижливи пойни птици извили са гнезда. Те реят се в простора и връщат се за миг, и с песни пълнят двора, и с радостен чирик. Редовно тез крилати летуват сред покой при старците познати като при близки, свои. Като самица-птица, долитнала от юг, и моята душица потърси радост тук. След страшните години на кръвнина и мъст в гори и над рътлини, над свята родна пръст, след грозната разплата на братя – врагове и братска кръв пролята в безумни боеве, след призиви нелепи на озлобена сган и набези свирепи върху народ смълчан, след грохота стоманен на тътнещия град и щурма ураганен на идващия свят, сега съм тук отново, във бащиния кът, где вместо гръмко слово тополи шумолят! Где няма рев машинен, а тишина и хлад, и вместо дъх бензинен ухай на липов цвят! Във дни на горест тежка аз сявга тук съм бил и мъката човешка посред цветята крил. Възторзите си чисти на воля съм пилял и стулен в тези листи целувка първа дал на милото момиче със плитките назад – по-бяло от кокиче, по-румено от цвят! Ах, колко скръб покрусна аз преживях нерад, откакто тя напусна тъй рано този свят! Погроми и подеми посрещал съм безброй и след размирно време тук търсил съм покой! Сълза трепти в душата, влажнее поглед плах, че пак съм в одаята, где първи лъч видях! Где песни аз съм писал и сладко съм мечтал, и със крилата мисъл летял съм и съм пял! От сладостна замая задъхан и смутен, в живота си не зная по-хубав слънчев ден! При старците любими, до майчиния лик, летят навъзвратими щастливи миг след миг! Стоя смирен и само промълвям шепнешком: „Щастлив съм с тебе, мамо, във бащиния дом! Как искам да остана при теб докрай живот! В сърце ми тлей набрана скръбта на цял народ!“ 1949 г.