Съдържание
В бащиния дом
С любов една и съща
от памтивекове,
всевластна и могъща,
земята ни зове.
В града студен и мрачен,
живял живот недраг,
отново днес прекрачих
забравен бащин праг.
А радостна и плаха,
прие ме със добром
любима родна стряха
и свиден бащин дом.
Съзрял ме, Мурджо лавна,
но щом ми чу гласът,
не виждал ме отдавна
се хвърли в мойта гръд.
Аз галя му главата,
опашка той върти,
облизва ми ръката
и радостно скимти.
А мама ни видяла –
усмихва се с очи,
от радост засияла,
тя кучето гълчи.
Съсухрена десница
докосвам с устни аз
и милата старица
изхлипва глухо с глас.
Тя милва ми косата,
притиска ме до гръд,
уж радва се, горката,
а сълзите текат.
Със клетви пресолени
кълне живот проклет
и вайка се за мене,
че тъй съм слаб и блед.
Пустосва градовете,
със саждите, димът
и със градинско цвете
закичва мойта гръд.
А тате, грохнал, болен,
ме среща с поглед благ,
от дън душа доволен,
че аз съм в къщи пак.
Пристъпям плах виновно
и сякаш че от срам,
прегръщам го синовно –
безмълвен, скърбен, ням.
Той скритом се подхилва,
от радост цял огрян,
и къдрите ми милва
с треперещата длан.
А после под асмата
до късно вечерта
не секнаха словата,
не стихна радостта.
Седим и бъбрим сладко.
Вечеряме навън.
Накрая казва татко:
– Е, хай, да търсим сън!...
Но в тая нощ прекрасна
с далечен меден звън
и с месечина ясна
какъв ти сладък сън!
Под звездната почуда,
сред мирис на липа,
от радостна възбуда
ти можеш ли заспа?
А влюбено щурчето
ти свири до прехлас
и радва ти сърцето
във този късен час.
Опива тишината
под звездния безброй
и къпе се душата
във мир и свят покой.
Очакван и обичан,
разнежен и свенлив,
сред този свят първичен
се чувстваш тъй щастлив!
Тук всичко ти е мило:
цветя, къщурка, двор,
небесното синило,
далечният простор!
Градинката на мама
пред мене запламтя.
Във село друга няма
тъй бухнала в цветя.
Зюмбюли и лалета,
латинка и синчец,
и здравец покрай плета,
извил зелен венец.
Трендафилите бели
с опиващ аромат
ми махат, в свян навели
разцъфнал едър цвят!
Засмените гиргини
ме канят със очи:
„Ела и откъсни ни,
и с нас се закичи!“
А синята ни слива
до грохналия свод
зелен клонак превива,
отрупана със плод.
За мен се тя вълнува
и с кротък, лек повей
в прозореца нахлува
и листи там пилей.
Самотната тополка,
изправила снага,
моминската си болка
разказва ми с тъга.
Защо ли, за какво ли,
но сякаш с тъжен зов
тя нежно ми се моли
за ласка и любов!
И пита ме със мъка
и с листи шумоли:
„О, тежко е в разлъка!
Оставаш тук, нали?“
Лозниците ни плодни
под къщния покров
като сестрички родни
прегръщат се с любов.
Те с росни листи галят
мен – скъпия им гост,
и шепном ми се хвалят
с родидба – грозд до грозд.
Над витите лозници,
до старата греда,
грижливи пойни птици
извили са гнезда.
Те реят се в простора
и връщат се за миг,
и с песни пълнят двора,
и с радостен чирик.
Редовно тез крилати
летуват сред покой
при старците познати
като при близки, свои.
Като самица-птица,
долитнала от юг,
и моята душица
потърси радост тук.
След страшните години
на кръвнина и мъст
в гори и над рътлини,
над свята родна пръст,
след грозната разплата
на братя – врагове
и братска кръв пролята
в безумни боеве,
след призиви нелепи
на озлобена сган
и набези свирепи
върху народ смълчан,
след грохота стоманен
на тътнещия град
и щурма ураганен
на идващия свят,
сега съм тук отново,
във бащиния кът,
где вместо гръмко слово
тополи шумолят!
Где няма рев машинен,
а тишина и хлад,
и вместо дъх бензинен
ухай на липов цвят!
Във дни на горест тежка
аз сявга тук съм бил
и мъката човешка
посред цветята крил.
Възторзите си чисти
на воля съм пилял
и стулен в тези листи
целувка първа дал
на милото момиче
със плитките назад –
по-бяло от кокиче,
по-румено от цвят!
Ах, колко скръб покрусна
аз преживях нерад,
откакто тя напусна
тъй рано този свят!
Погроми и подеми
посрещал съм безброй
и след размирно време
тук търсил съм покой!
Сълза трепти в душата,
влажнее поглед плах,
че пак съм в одаята,
где първи лъч видях!
Где песни аз съм писал
и сладко съм мечтал,
и със крилата мисъл
летял съм и съм пял!
От сладостна замая
задъхан и смутен,
в живота си не зная
по-хубав слънчев ден!
При старците любими,
до майчиния лик,
летят навъзвратими
щастливи миг след миг!
Стоя смирен и само
промълвям шепнешком:
„Щастлив съм с тебе, мамо,
във бащиния дом!
Как искам да остана
при теб докрай живот!
В сърце ми тлей набрана
скръбта на цял народ!“
1949 г.
Добавяне на коментар