Съдържание

Безсмъртният

Трагична битова поема за стария общински бик, живял живот като в харема на сластолюб султан велик, но после подло бил продаден от кмет жесток и кръвожаден на столичната салхана за срам на всички времена! Пред салханата във безреда, като пред строг върховен съд, тълпяха се безброй говеда в очакване на свойта смърт. Телета, крави и юници, волове, бикчета и бици във тоя свиден сетен час мучаха жаловито с глас. Като момиченца с момченца, с безгрижни весели сърца, две групи шарени теленца играеха като деца. Край тях лежаха стари крави, а други пък стояха прави и кротко като у дома на ум преживяха ярма. Сред тази гмеж говежда сива, общински бик стоеше горд, с осанка царствено красива като на стар английски лорд. Със нежност и любов отгледан той подло бе сред нощ доведен от подла общинарска сган да бъде подло тук заклан. С очи от скърби изнурени, изгубил сила, мощ и власт, сред кравите опечалени, във сетния предсмъртен час, говеждият ни лорд прославен, от свои и чужди изоставен, с безкрайна нежност си спомни за своите славни младини... ... Бе някога, преди години: той беше хубав, силен, млад, юнак сред млади юнакини – герой на кравешкия свят. Безбройни сиви хубавици, пресладки крави и юници, с капистри сребърни в ръка, довеждаха му на крака. Красив изгря далечен спомен за първия му бичи скок: той беше млад, неук и скромен, със хубав, кривнат светъл рог. Телицата бе първескиня, от зор капистрата откина, но скачката му удържа и стана млада госпожа. Занизаха се ред години на всекидневен бичи труд: юници млади, нежни, фини и в зной, и в мраз, и в пек, и в студ, пристигаха на върволици, все млади стройни хубавици, възжаждали греховен миг в прегръдката на расов бик. Телички дребнички и малки от Искърското дефиле и монтафонки, сименталки от Дунавското ни поле, смутени, тръпни, боязливи, прииждаха в редици сиви по прашния далечен друм като кумичици при кум. И гордата му бича слава на околийски първенец разнесе се навред тогава, подобно песен на звънец. И нямаше душа говежда да не подхранваше надежда и скрит копнеж – момински блян – за флирт със този Дон Жуан. А той: охранен, едър, снажен, отпуснал дълъг сив гердан, вървеше бавно горд и важен със салтанат на млад султан. И сторваха му път да мине добитък, хора и гадини, и славеше го птичи хор във всяка къща, всеки двор. Надут, наперен, сериозен – като полковник на парад, със поглед строг, суров и грозен изглеждаше той „нижний“ свят! Но свойта работа служебна, на глед нищожна, малка, дребна, той вършеше с голям мерак като синоден здравеняк. Ах, как го хранеха тогава! С каква любов бе обграден! И кмет, и бирник, и управа за него мислеха весден. На пух от плява той лежеше, каквото да е – не ядеше, че сред хамбари със ярма той беше пуснат на салма. Зер службата му бе такава: налагаше се да яде, стопански план го задължава безброй телета да даде, че нужда имаше народа от хубавата му порода да влачи тежките коли по кални друмища в мъгли. * * * На прародители далечни далечен и разгален внук, за неговите баби млечни се носеха легенди тук. А майка му – халал ѝ име – е давала от свойто виме, по думите на бай Младен, от две до три ведра на ден. Дедите му – красиви бици – се радвали на благ живот и властвали като владици над простия говежди род. Със кеф живота си живели: каквото искали ядели и служили със жар и плам на любовта в светия храм! Като красива нежна рожба на стар, прославен, знатен род, в говедовъдната изложба зачуди в Плевен цял народ! Петчленно жури със отрада му даде първата награда, а гостът важен от далеч два часа там държа му реч! Но щастието тук не спира, а лей се като из ръкав: на поза го фотографира нарочно викнат фотограф. Портретът му бе бързо пратен и незабавно отпечатан. Изпратен бе и друг портрет чак в Министерския съвет. Щом скотовъдният оратор привърши дългия трактат, усмихнат кинооператор го сне със филмов апарат. И после прегледът обходи страни, държави и народи и сякаш даде той криле на сластни папи и крале! А радиото с гръмки фрази света за него прогърмя и славата му на талази заля широката земя. Възжаждаха го хубавици, а разни старци и владици му завидяха с бяс и яд на хубавия занаят. А хубав беше занаята на нашия говежди шеф: да ти заплаща общината загдето ти си правиш кеф. Че кой такава служба славна, приятна, сладка и забавна, за благото на тоз народ не би я служил цял живот? Веднъж доведоха юничка с наведена от срам глава, плахлива като горска птичка пристъпи тя едва, едва. Със лъвски скок я той възседна, тя с жал стопанина погледна и със премрежени очи започна жално да мучи. Когато слезе той от нея, трепереше тя като лист, а той – лъвът, епикурея – бе чист като евангелист! Подвила своята опашка, юничката ни сиромашка, недели после с поглед плах потръпваше във сладък страх. Занизаха се дни честити и сладки като пчелен мед, и всички чувстваха се сити: юници, крави, бик и кмет. Стопаните, и те щастливи работеха по своите ниви, очакващи от все сърце теленца, сиренце, млекце. Тъй майстор беше в занаята героят, нашият познат, че славата му всепризната обая кравешкия свят. А той – охранен юначина – старица или първескиня не ги пробираше, а с ред им скачаше като атлет. Но ето – както често става: увлечен в свойта дива страст, той почна да се остървява, като управник прост от власт. И стана груб, безочлив, гаден, жесток, свиреп и кръвожаден и лудост почна да личи в кръвясалите му очи. Когато кравенце красиво довеждаха му – всеки път той изреваваше тъй диво, че ужас всяваше и смърт! От страх изтръпваше махлата: уплашени, навред децата сред страшни писъци и смут се свираха във майчин скут! Започна често да налита и да напада като звяр, веднъжка даже се опита и на самия си бикар, но той с верига на краката с уюн привърза му рогата и после с дългия кривак му тръсна сто оки даяк! * * * Годините летят, отлитат, отиват си във вечността и без дори да ни попитат, открадват ни от младостта. А ний се мъчим, борим, любим и всеки ден по малко губим, докато дойде оня час, когато гасне сетна страст! Така се случи и с героя на тоя мъничък роман, на лудата си страст в пороя залитна той като пиян, но времето с камшик минава и всяка лудост укротява, та тоя бик ли, що пуфти, не може то да укроти? Ах, то какво ли не разнищя! Героят знатен на страстта започна да се понасища и да разслабва дейността. Преди ги качваше без мяра – каквато падне – млада, стара, а вече почна със мерак да ги пробира, и то как! Напреж покриваше с дузина, а днес едва по две на ден. И от година на година той ставаше по-уморен. Полека-лека изостави окльощените дърти крави, а търсеше юнички той загладени – от род и сой. Ала дойдоха дни горчиви, в които той живот прокле: зад млади бутчета красиви висеше цели часове, докато тежко се изправи и се помъчи да направи това, което сам Аллах нарекъл беше „сладък грях“. И най-подире всичко свърши – отпусна той победен меч. Невидим враг ли го прекърши, та нивга той не стана веч? И нашият герой посърна и от света очи отвърна, навън да се показва спря, съвсем отпадна, застаря. Събра общинската управа тогава селският ни кмет и бързо дадоха обява във седем вестника подред, че бикът се на търг продава и който иска да наддава да се яви във сряда в пет във кметовия кабинет. Отвред пристигнаха касапи със мазни кожени палта и с черни капи на арапи, с капаци дълги зад врата. И дадоха добри парички а най-жестокият от всички, на кръста със кама и нож, го сам доведе посред нощ, ей тук, пред кланицата градска, пред фабриката на смъртта, с машина кървава и адска, най-кървавата на света, с огромен нож на колелета, обезглавявала, проклета, разказвал някакъв си мъж, по пет-шест бика наведнъж! И ето го сега: забравен, във тая нощ пред тоя съд, от свои и близки изоставен, очакваше го страшна смърт! Макар осъден, жаден, гладен, Исус бе някога продаден за сребърници цял каскет, а той – за пачка книжна смет! Къде е съвестта чутовна на гордия богочовек и справедливостта върховна на двадесетия ни век? Къде е правдата, другари, управници и общинари, потънали в архивен прах, във престъпления и грях? Наместо с орден за заслуга и на гърдите със медал, зарад голямата услуга, която той им беше дал, със топлата си братска дружба през дълголетната му служба на вярност, честност, труд, борба, дариха го... със нож в гърба. А мислеше си той, горкият, през тихите яхърни дни, когато буйната стихия на младостта му отзвъни и тежка старост го налегне, а предницата му натегне, в общинския дебел тефтер да го запишат пенсионер. Прекарал би си старините тъй както никой друг старик: весден би пасъл из лъките свободно, тъй, без оглавник. Тревите сладки би пробирал, а вечер сам се би прибирал от веселия слънчев кър в общинския широк яхър. Когато имаха от него нужда, угаждаха му с що ли не, а днес?... Той взе да се пробужда от летаргичното спане. Разбра им кондиките как са: от всяка скачка тлъста такса събирали са те в пари, общинските му маскари! Разбра той страшната измама със кроткия говежди род и кървавата лична драма на неговия чист живот. За тях той бил е воденичка: от всеки скок върху юничка по лев, по два, по три, по пет крадял общинският бюджет! А днес, когато е негоден за подвига на младостта и по велик закон природен погасна в него любовта, намериха се куп сатрапи, продадоха го на касапи, в ръката със жесток топор. Каква съдба! Какъв позор! Къде е истината свята? О, днес е той така злочест! Ах, тези, що са в общината да могат да му паднат днес: на рог по седем-осем души като кебап ще ги намуши и зарад всички мърсоти жестоко ще им отмъсти! Но само те ли? Колко други живеят с подлост и лъжи! Гъмжи животът от влечуги, от мекотели цял гъмжи! Мнозина днес се препитават със подлостта и преуспяват, а други с мерзост и лъжа, те повече са, бас държа! Навъдиха се вред умници от най-различен ранг и сорт: преписването от класици превърнаха в печалбен спорт! Невежи, прости, не престават грамотни да ограмотяват и с грозен пропаганден шум на умните да дават ум! Омръзна му хвалби да слуша от всеки срещнат малчуган. От речи му дойде до гуша, от сказки рекъл е аман! Невръстни бикчета – хлапета, в професията му джуджета, чиито майки е любил, акъл му дават днес. Резил! На скотовъдното стопанство той посвети му цял живот и както казахме, чак в странство познат бе неговият род. Десетилетия той цели служѝ на благородни цели без план за всеки трудов ден, но с чувството за дълг свещен! Без вестникарски шум тогава, но с денонощен труд, безспир, спечели той завидна слава на пръв разплодник-бригадир. Той беше счупил всички норми, дори въведе и реформи във своя тънък занаят чрез нови скачки, с нов похват! Затуй ли беше той създаден от всемогъщия творец, да бъде подло днес продаден от някакъв си кмет-подлец и в салханата грозна, черна, със гилотината модерна тук, пред очите на светът без съд да го обезглавят? Ще го направят на суджуци и разни градски негодяи и подли пладнешки хайдуци ще го разнасят по гуляи. От кожата му за ботуши ще вземат гьон над десет души и ще направят те без жал от кокалите му туткал. От бутовите му останки с особен кучи интерес ще фабрикуват кош луканки и всякакъв деликатес. И с тях гладници като псета ще пълнят своите шкембета и ще крещят „ура“, „ура“! на всяка пищна кьор-софра. Безделнички с усмивки благи, кирливи рошави момци, хайлази, мамини синчаги, нехранимайковци-крадци със антитрудови таланти във свръхмодерни ресторанти ще се погаврят с вълча стръв над неговата плът и кръв! Далака, бъбреците бели, почти сурови „а лангле“ завчас ще ги излапа цели във някакво си бирхале лапач пригладен, лъскав, мазен, със череп твърд, но кух и празен – дипломатически хайдук, на бай ни Ганя трети внук! А гастрономи – мръсни псета, от хубавите му меса ще майсторисат куп мезета и кулинарни чудеса: жиго, гулаш, жамбон, ролета пържоли, шницели, кюфтета и разни лакомства безброй! Ах, боже мой! Ах, боже мой! Чиновник някакъв си дребен, за подкупи със джоб дълбок, ще носи скъп прозрачен гребен от неговия светъл рог. А козината му – коприна – срещу валута във чужбина ще изнесат за непознат особен рядък фабрикат. И най-подир – о, майко мила! – не ще да имат капка срам: от яката му бича жила ще изработят бич голям. И с него буйните студенти и непокорни елементи, надигащи се тук-таме, ще ги „съветват“ насаме. Като Христа се той раздаде, на милиони е баща! И много щастие създаде, и много хубост завеща. И ето днеска за отплата доведоха го в салханата, във кървавата салхана! О, нрави, и о, времена! И свойто тяло остаряло разтърси той във горък плач и сбра се в миг голямо, мало пред своя грохнал стар водач. Когато всичко бе готово, държа им той последно слово и като истински баща да тръгне пръв им обеща. И ето черният джелатин нададе страшния си глас. Дойде без поп и адвокатин върховният съдбовен час. Развъвраха се във безреда обезумелите говеда, а старият общински лорд стоеше несломим и горд! Със поглед тъмен той изгледа във тоя скръбен сетен миг джелати, хора и говеда, и като стар борец и бик последно сбогом взе с живота и тръгна сам към ешафота – към кървавия ешафот, за срам на цял един народ!... * * * Аз дълго гледах тая гледка пред кървавия ешафот и мислено си дадох сметка за смисъла на тоз живот. И кръст полека като сторих, със чиста съвест отговорих: спокойно бих и аз умрял, такъв живот да бях живял!
Добавяне на коментар
captcha