Защо не пишеш?

Защо не пишеш? – питат ме другари. Защо не пишеш? – съскат врагове. А аз мълча. Мълчи и с мен България, затрупана с лавина стихове! Да пиша ли? Защо ли, за какво ли? И за кого да пея песни аз, когато, цял потънал във неволи, един народ край мен ридай на глас! Другарите ми в лагери изгниват, по тюрми други стенат в железа, а трети към бесилото отиват, отронили последната сълза. Къде остана, хубава Българийо, най-хубава от всичките страни, със твойте волни, весели жетвари низ дунавските житни равнини? Къде са старите ти кръшни песни? Къде е твоят прежен звънък смях? Защо немеят широти небесни? Защо не гука гълъб бял във тях? От блудни синове опозорена, ти днес със стиснати зъби мълчиш и под гнета на напастта червена във гняв свещен изгаряш и пламтиш! Ала вековно иго преживяла, ще надживееш ти и тез тегла! И пак отново като птица бяла ще полетиш с разперени крила! 1952 г.