Блага рана

на Мариана

Ах, защо те срещнах, Мариана, и защо ме ти погледна с грях, та в сърцето ми отвори рана и по теб от обич полудях! Много падах, страдах, любих, губих, горест гълтах и горчилки пих, а сега акъла си загубих и комай централно откачих. Но яви ми се небесна Фея: „От такава болест не се мре, ала оздравееш ли от нея, може в миг сърцето ти да спре! Тя живота радва и услажда и дори старика прави млад. С нея се човек отново ражда и отново става по-богат!“ Каза Феята и в миг изчезна. Тя дойде акъл да ми даде. Беше нощ безлунна и беззвездна. Бре, ами сега?... Какво?... Къде?... И намислих, сладка Мариана, накамарил ги деветдесет, с твойта блага рана да остана, да ги дотъкмя до сто и пет!...