Съдържание
На заточение
Люлей ни варненският влак
в купето арестантско трима.
Пошибва по стъклото сняг.
Навън е остра, люта зима.
Изтръпналите ни ръце
са оковани в белезници.
Отново сме лице в лице
мъчители и мъченици.
Наоколо в кордон мълчи
подсилената нощна стража.
Не мога мръдна със очи,
а камо думичка да кажа.
Просветват гари и села
и мигом чезнат в тъмнината.
Приспивно тракат колела.
За сън помамва тишината.
След ледните килийни дни,
от топлинката укротени,
поклюмват тежко настрани
другарите ми уморени.
А аз съм буден всред нощта:
разравям минали страдания,
премислям хиляди неща,
предчувствам бъдни изпитания!
Обвеялата ме тъга
от час на час е по-голяма.
Ах, Гинка! Где ли е сега?
Какво ли прави в село мама?
Забълвал облаци от дим,
без жалост ни отнася влака,
а ний и тримата мълчим.
Какво ли тримата ни чака?
Ще слезем в полунощен час
и ще поемем пътя снежен.
България ще бди над нас
със поглед милостив и нежен!
Ще вият вълци във нощта,
но в пътя страшен, без пъртина,
ще ни окриля любовта
на либе, майка и Родина!
Ще стигнем тримата в Персин.
Ще се завърнем ли? Не зная!
Българийо, твой предан син
ще си остана аз до края!
Добавяне на коментар