На заточение

Люлей ни варненският влак в купето арестантско трима. Пошибва по стъклото сняг. Навън е остра, люта зима. Изтръпналите ни ръце са оковани в белезници. Отново сме лице в лице мъчители и мъченици. Наоколо в кордон мълчи подсилената нощна стража. Не мога мръдна със очи, а камо думичка да кажа. Просветват гари и села и мигом чезнат в тъмнината. Приспивно тракат колела. За сън помамва тишината. След ледните килийни дни, от топлинката укротени, поклюмват тежко настрани другарите ми уморени. А аз съм буден всред нощта: разравям минали страдания, премислям хиляди неща, предчувствам бъдни изпитания! Обвеялата ме тъга от час на час е по-голяма. Ах, Гинка! Где ли е сега? Какво ли прави в село мама? Забълвал облаци от дим, без жалост ни отнася влака, а ний и тримата мълчим. Какво ли тримата ни чака? Ще слезем в полунощен час и ще поемем пътя снежен. България ще бди над нас със поглед милостив и нежен! Ще вият вълци във нощта, но в пътя страшен, без пъртина, ще ни окриля любовта на либе, майка и Родина! Ще стигнем тримата в Персин. Ще се завърнем ли? Не зная! Българийо, твой предан син ще си остана аз до края!