Поетът

Умря поетът, тъжен и печален, живял до сетен час на нож с властта, затуй неопростен и непожален набързо го заровиха в пръстта. Угасна живият човешки пламък в поетовата неспокойна гръд и гробът бе затворен с тежък камък, по-тежък даже от самата смърт! Покой намери клетият във гроба, завит със шепа топла родна пръст! Затихна дивата книжовна злоба над пресен гроб и скромен дървен кръст. Но кратка беше радостта тогава на властника насилник-мизантроп. О, няма за поета-воин забрава! За словото човешко няма гроб! Народът тайно го задекламира, стихът му като буря загърмя и като стон от звъннала рапира обходи вредом родната земя! Но властникът, диктаторски ядосан, светкавично издаде строг декрет: да бъде мъртвият анатемосан и всеки негов стих навред иззет! И целият синедрион книжовен се сбра на гроба на поета млад, на деловит симпозиум върховен, със обемист доклад и съдоклад. А хората със змийските езици, най-злите сред книжовния елит, наречени не знам защо критици, надминаха сганта на Баязид! „Бездарник, епигон и подражател, неволник, декадент и маниак, злодумник, черногледец, отрицател, злобар, клеветник, зъл народен враг!“ Обсипаха го с хулни епитети, нарекоха го с грозни имена, зачеркнат бе от видните поети и беше обявен за Сатана! Но в миг – о, чудо! – камъкът се пръсна: из гроба зинал като из вулкан, низвергнатият трубадур възкръсна, от златозарна светлина огрян! На камъка разпукнат той застана – спокоен, величав, без смут, без страх, не светеше в очите му закана, презрение четеше се във тях! Книжовните си съдници-влечуги изгледа той със поглед строг, суров, наведе се, поредом с хъс заплю ги и път пое към звездния покров! И оттогаз безсмъртен той не спира над властните да властва и живей! Народът го чете и рецитира и стиховете му във песни пей! 1968 г.