Съдържание

Приказка са мамините думи

Бог да простѝ моя дядо Тодор със големия самур-калпак! Помня го на смъртния му одър със замръзнал смях под бял мустак. Той умря осемдесетгодишен, ала беше жив и жизнерад, че на воля цял живот бе дишал горски лъх и билков аромат. Малката му сгушена кошара, като скрит планински манастир, беше пълна с тишина и вяра, с птича обич и пчелинен мир. Под вековни буки, клони свели, с Бога хоратил на прост език, и нарядко слизал долу в село зарад комка, сватба и смъртник. Свойта челяд пъстра, многолюдна, той изхранил с труд благословен. С бодър вик и с песен ранобудна е посрещал всеки Божи ден. Шумата от дивеч е гъмжала, с риба бил е пълен всеки вир, затова котленката е вряла на огнището весден, безспир. Той е носил кàбзалия пушка, нож, секирче, кошче и серкме и със тях низ дебрите хайдушки риба лòвил, биел зверове. Денем под горуните почивал, а във късна вечер, по луна, със кавала къра е приспивал и във къра всяка живина. Мама ми разправяше: когато с тетка Вака са били моми, от Русаля чак до късно лято на чардака спели вън сами. Другите на росната морава, натъркаляни един до друг, спели, упоени от тинтява, и шумял над тях разлистен бук. Кърът цял на ягоди миришел, шумоляла росната трева, спотаен букакът кротко дишал и нашепвал приказни слова. В полунощ Егрекът дъх стаявал, спели ангели и зверове, само славей славея надпявал в тъмните дълбоки лесове. – Времената ли такива бяха или ние други сме били! – мамините думи отшумяха глухо, като ехо над скали. Приказка са мамините думи, приказка е оня прост живот! В бурен глъхнат всички стари друми, няма го и старият народ! Днес, когато с оръдеен тътен иде новият машинен свят, дядо Тодор в погледа ми смътен се възправя едър и крилат! От кошарата му нито помен няма днес, но той във мен живей и в красивия ми детски спомен с чистотата на светия грей!... 1973 г.
Добавяне на коментар
captcha