Сбогом

Бе май. Последният учебен час. Когато влязох в стихналата зала, с усмивка ме посрещна моят клас, с усмивка като роза разцъфтяла. Аз бях така смутен! Нима сега ще трябва да се разделя със всички? В душата ми заоблачи тъга, тъгата по отлитащите птички! Урокът беше кратък. След това, застанал както винаги в средата, опитах се да кажа две слова, но ги сподави в гърлото тъгата! Класът полека прошумя и в миг левент един сред залата израсна, секунди помълча с наведен лик и заговори бавно с реч прекрасна. Занизаха се като на екран минути свидни в дружба отшумели. Тук всеки миг бе буйно изживян, с младежки порив към високи цели. От устните не думи, а цветя се ронеха във стихналата зала. Във тоя час щастлива радостта на чистата любов бе среща дала. Пред мен букет от рози запламтя и том от Пушкин с огнена корица! Сега разбрах, че в техните сърца от моето оставил бях частица! Една сълза гореща вместо мен на бликналата обич отговори! Незабравим остава този ден под грейналите витошки простори!