Из „Прощално“

...... За мен под купола голям на тая вис небесносиня училището беше храм, народна крепост и светиня! И в нея влизах аз пречист, смирен и със сърце готово и с трепета на горски лист, да не сгреша със взор и слово! И не учител вътре бях, не учех и не преподавах: аз просто целият горях и без остатък се раздавах! Жив спътник бе ми радостта, с наука чиста се опивах, със нея срещах утринта и с нея вечерта заспивах! За труд човекът е призван! В труда е само той достоен! Аз дадох вече свойта дан и си отивам тих, спокоен! И в тоя час (о, час голям!) на скръбни мисли и печали аз се прощавам скръбно ням със хора, знамена, скрижали! Откъсват ме от свиден праг годините със власт могъща и аз не ще се върна пак, тъй както младост не се връща! Със всеки ден и всеки час животът бавно догорява! Какво че ще отмина аз – България нали остава!