Съдържание
Видение
Във мойта малка каменна килия,
препълнена със скръб и самотия,
за вас си мисля аз и дни и нощи.
Ах, как ми беше домъчняло снощи!
Нощес, в потайна доба, как – не зная,
аз влязох леко в тихата ви стая.
Видях ви двете в първи сън заспали,
с лица от скрита обич просияли.
Намерих Лазаринка променена,
порасла, едра, ябълка червена,
а ти – отслабнала и отмаляла,
с коса от грижи вече посивяла!
Не ви събудих и не заговорих.
Със мъката си дълго аз се борих!
Наведох се полека над детето
и го целунах кротко по челцето.
То не помръдна в мекото възглаве.
Изправих се и го поплюх за здраве!
А тебе нежно със ръка погалих.
Погледах те. За младостта пожалих.
Сълза гореща леко ме опари
и капна между двете ти пендари.
И мигом, както влязох неусетно,
изчезнах като сянка мимолетно.
Градът бе сякаш запустял без хора.
Невидим се завърнах пак в затвора.
Прибрах се в каменната си килия,
препълнена със скръб и самотия!
Потрепнах призори и се събудих.
Огледах се и сам си се почудих:
едно легло сред четири стени,
и аз – с изпепелени младини!
Зореше пролетна зора навън,
а другото било е само сън!
Добавяне на коментар