Късче синя вис

Чудна е небесната ни стряха, дваж по-чуден – тоя земен свят: мойте ученици остаряха, аз съм още жив и още млад. Впил гледец във звездната жарава, чакам отговор от вечността – друга има ли земя такава, пълна със неземна красота? Господи, на теб вовек обречен, питам те с покорството на раб: „Камъка защо направи вечен, а човека – тленен, смъртен, слаб?“ Смътен глас продъдна във Всемира и дотътна с тътен глух насам: „Хора, оставете ни на мира! Жив човече, отгатни си сам!“ И надмогнал горест и голгота, не отгатнал тайното Отвъд, аз обикнах шеметно живота и се радвам страстно на мигът! Ненаситно тупка ми сърцето пълно с песен и любовен плам, а духът скитосва из небето със мечтата да остане там. Затова когато свършат дните и започне вечната ми нощ, и последен удар спре в гърдите и пресекнат сетен дъх и мощ, вий елате с китка росно цвете и не паметник от мрамор чист, иглен прорез в гроба ми вградете, за да виждам късче синя вис! 1998 г.