Десети януари

Скована е земята от лют сибирски студ. Горчив пелин в сърцата, в душите – сух барут. Зъл вихър сняг пилее и яростно свисти, а Парламентът зее с откъртени врати. Възбунен е народа – страдалец опросял. Във мрак обвит Синода и Клирът – занемял. Повява нощен вятър със дъх на вълча стръв, а с вик от Алма Матер приижда млада кръв. Шумят вълни протестни талаз подир талаз, ехтят бунтовни песни, гърми народен глас: „Кой ни отне парите? Достойнството? Честта? Надеждите? Мечтите? Смеха и радостта?“ Тресе се от въпроси размирният площад и гняв свещен се носи над каменния град. А в черно стари хора със болна гръд зоват: „Крадците – във затвора! Убийците – на съд!“ Край лобното на Левски въжето пак се вей. Храм-паметникът Невски камбанено жалей. С тъгата на сираче, безмълвна като роб, върбата жално плаче над Вазовия гроб, че чезне и погива страната на Орфей. Но стига! Не! Не бива! Тя трябва да живей! И стана чудо, ето: дочула земен глас, всеблага от небето в поличбения час слетя Премъдрост Божа и отреди така, че в миг изпусна ножа престъпната ръка. В тунела лъч просветна, прозирна вис и път, дъга изгря стоцветна и стана друг светът! 1997 г.