Изповед

На горска пейка в парка на Вършешки бани с работник болнолик си бъбрим мелаим. И той разкри пред мен душевните си рани, нанесени му от червения режим. – Не бе прието в университет детето. Горкото – жертва бе на мрачен произвол, защото черно ми е било досието! Тук тръсна той нецензуриран тлъст глагол. Да се преселя в Плевен пожелах, но жителство отказаха ми: бил съм враг прикрит, стаен! И аз заплюх и власт, и ЦеКа, и правителство, загдето съм мужик закрепостен. За майстор в друг завод приятел ме поиска, но кадровикът ни проклет ми вдигна „Стоп!“ И аз захрачих тази банда сталинистка, която ме направи неин жалък роб! Зажаждах свят да видя татък по чужбина, но ме отряза с „Не!“ охранен тлъст майор. Разбрах: за тях България е днес родина, а за такива като мен – затвор! Е, как бе, брат, във разправия да не влизам с неправдите безчет на този свят жесток? До гроб презрях аз тираничния марксизъм и неговия триж проклет брадат пророк! И тази изповед трогателна и честна, от трудовия мъченик, когато чух, надигна се в душата ми вълна протестна и аз със него заедно ругах и плюх! 1962