Господи, помилуй нас!

Сред океана на размирното Човечество прекарва тежка болест моето Отечество. Земята – овдовяла. Пусти са Балканите. Пигмеите са живи, мъртви – великаните. Изчезнаха вежливост, нежност, тон, приличие. Навред враждебност, грубост, ярост, злоезичие. В душите и площадите – пожар, анархия и крясъци: „Република или Монархия!“ Със патос словоборсват войнстващи величия и загъмжа от нагаждачи и двуличия. Злокобни бивши първенци, сега – нищожества, треперят гузни пред възбунените множества. Обезверен, народът ни е пред бунтуване, че, безпаричен, води страдно съществуване. А смогът, грозен от ненавист и зловония, не спомня ли ни залеза на Вавилония? Че като в нея се разбъркаха езиците на людете, владиците и политиците. Отчаян свят в отчайващата безизходица със свещ в ръка целува Кръст и Богородица и с вопъл търси Изхода, Звездата, Гения, а в мен напират ясновидства и прозрения. Не можеш излекува нашите страдания! Царю честити, остани си във Испания!