Утро в Персин

Зората цветни багри разпиля. Разсъмва над персинските поля. Виж изгрева, кога е бил такъв: оплискан сякаш със човешка кръв! Гори и пламеней, и червеней, като зловещо знаме на злодей! От уплах гаснат звездни светила. Провиждат се планинските била. За труд и мъка ражда се денят. Каторжниците в тъмно са на път. През малки ракитаци и треви вървят унили, с клюмнали глави и със сърца, препълнени със жал – на робството великата печал! Че вее утрин хлад и ведрина, че вред е кипнала зеленина, че птици лесовете веселят, че полски широти цветя красят, те чужди са във този робски край, на пролетните прелести на май и слепи са за всяка красота, в туй диво царство на жестокостта! Ей, слънцето показва огнен лик! Съзряло робите в Персин, за миг като предвечен враг на всеки мрак на закаторжените – братец драг, велик творец – небесен чародей над тях потоци от лъчи пилей и с плам целува тъжните чела. Едничка ласка в хиляди тегла!