Съдържание

Гълъбчето бяло

на Иван Николов от с. Лиляче
В мрачни тюрми младини изтляха и не свършва пусти тюрмен мрак! Чакаш ли ме, мила родна стряха? Ще се върна, свиден роден праг! Мама отдалеко ще ме зърне, цял окъпан в утринна роса, тя разплакана ще ме прегърне, аз ще милвам бялата коса! Милето и тя ще се разплаче, тато ще се удържи докрай, а Звезданчо – моето юначе, слисано, дали ще ме познай? Сбрани след жестоката разлъка ще поплачем и ще поскърбим, ще излеем сбралата се мъка, па като се поразвеселим, тато ще наточи ланско вино, мама ще омеси хляб-франзел, и ще кажат: „Похапни си, сине, ха наздраве! И добре дошел!“ На софрата като свои, наши, пред тепсия с топло сугаре, вдигнем щем със възглас пълни чаши: „Нека все така да сме добре!“ После под лозницата събрани, ще редя пред сведени чела думи за каторги и зандани, за човешки мъки и тегла. Милка, скръбна, в скута със детето, ще ме слуша с плувнали очи, сълзите ще капят по лицето, тя ще ги преглъща и мълчи. Мама ще пустосва и проклина, тато ще ругае с глас гъгнив, чичо ще подхвърли: „Злото мина! Радвайте се, че се върна жив!“ Ще надойдат нашенски мъжаги, на земята верните чеда, и ще ме здрависват с думи благи: „Жив и здрав! Честита свобода!“ ---------------------------- Ала в утринния час, когато чезне мракът, смъртно победен, и зората с кървавото злато възвестява нов каторжен ден, изкрещя тъмничното клепало с карцерна закана в утринта и пропъди гълъбчето бяло – бялата каторжнишка мечта!
Добавяне на коментар
captcha