Съдържание
Гълъбчето бяло
на Иван Николов от с. Лиляче
В мрачни тюрми младини изтляха
и не свършва пусти тюрмен мрак!
Чакаш ли ме, мила родна стряха?
Ще се върна, свиден роден праг!
Мама отдалеко ще ме зърне,
цял окъпан в утринна роса,
тя разплакана ще ме прегърне,
аз ще милвам бялата коса!
Милето и тя ще се разплаче,
тато ще се удържи докрай,
а Звезданчо – моето юначе,
слисано, дали ще ме познай?
Сбрани след жестоката разлъка
ще поплачем и ще поскърбим,
ще излеем сбралата се мъка,
па като се поразвеселим,
тато ще наточи ланско вино,
мама ще омеси хляб-франзел,
и ще кажат: „Похапни си, сине,
ха наздраве! И добре дошел!“
На софрата като свои, наши,
пред тепсия с топло сугаре,
вдигнем щем със възглас пълни чаши:
„Нека все така да сме добре!“
После под лозницата събрани,
ще редя пред сведени чела
думи за каторги и зандани,
за човешки мъки и тегла.
Милка, скръбна, в скута със детето,
ще ме слуша с плувнали очи,
сълзите ще капят по лицето,
тя ще ги преглъща и мълчи.
Мама ще пустосва и проклина,
тато ще ругае с глас гъгнив,
чичо ще подхвърли: „Злото мина!
Радвайте се, че се върна жив!“
Ще надойдат нашенски мъжаги,
на земята верните чеда,
и ще ме здрависват с думи благи:
„Жив и здрав! Честита свобода!“
----------------------------
Ала в утринния час, когато
чезне мракът, смъртно победен,
и зората с кървавото злато
възвестява нов каторжен ден,
изкрещя тъмничното клепало
с карцерна закана в утринта
и пропъди гълъбчето бяло –
бялата каторжнишка мечта!
Коментари
Добавяне на коментар