Съдържание

Селска неволя

Цяло лято аз се трудя. Сутрин рано деца будя – боси, гладни, недоспали, със провиснали парцали. Бързо сядаме в колата и хай, лудо към нивята! Там весден земята ровим. Мъката с тютюна тровим! Пиеме водица жежка от кратунки. Мъка тежка! Слънцето ни пали. Жега. – Никой да не смей да лега!... Пладня. Огън. Пещ. Жежчава. Вали огнена жарава. Задух. Тежко. Лист не трепва. Ризата в гърба залепва. Тъй весден до късна есен, в неуморен труд унесен, не усещаш как се ниже времето във труд и грижи. Оран. Влачене. Сеитба. Копан. Жътва. Воз. Вършитба. После жито като дренки. – Ще се носят пак платненки!... Спираш морен. Ден – почивка. Берекет. Мерак. Усмивка. – Ха, дано се върнат, сине, някогашните години!... Натовариш куп чували с тежко жито. Пусти хали те посрещат сред пазара: – Давай, старо, на кантара! Слизаш. Гледаш: тичат, мерят! Теб ти дрехите треперят! Дадеш крина със пшеница, вземеш пукната парица, купиш чифт, два, три цървулки да обуеш снахи, булки, бяло платно и басмица за невръстните дечица. Броиш. Смяташ. Бре, не стигат! Бъбреците ти се вдигат! Викаш, псуваш – кой те чува! На глух всеки се преструва! Па отидеш в механата: – Дай, бе, чоджум! Дай с оката!... 1935
Добавяне на коментар
captcha