Съдържание
Селска неволя
Цяло лято аз се трудя.
Сутрин рано деца будя –
боси, гладни, недоспали,
със провиснали парцали.
Бързо сядаме в колата
и хай, лудо към нивята!
Там весден земята ровим.
Мъката с тютюна тровим!
Пиеме водица жежка
от кратунки. Мъка тежка!
Слънцето ни пали. Жега.
– Никой да не смей да лега!...
Пладня. Огън. Пещ. Жежчава.
Вали огнена жарава.
Задух. Тежко. Лист не трепва.
Ризата в гърба залепва.
Тъй весден до късна есен,
в неуморен труд унесен,
не усещаш как се ниже
времето във труд и грижи.
Оран. Влачене. Сеитба.
Копан. Жътва. Воз. Вършитба.
После жито като дренки.
– Ще се носят пак платненки!...
Спираш морен. Ден – почивка.
Берекет. Мерак. Усмивка.
– Ха, дано се върнат, сине,
някогашните години!...
Натовариш куп чували
с тежко жито. Пусти хали
те посрещат сред пазара:
– Давай, старо, на кантара!
Слизаш. Гледаш: тичат, мерят!
Теб ти дрехите треперят!
Дадеш крина със пшеница,
вземеш пукната парица,
купиш чифт, два, три цървулки
да обуеш снахи, булки,
бяло платно и басмица
за невръстните дечица.
Броиш. Смяташ. Бре, не стигат!
Бъбреците ти се вдигат!
Викаш, псуваш – кой те чува!
На глух всеки се преструва!
Па отидеш в механата:
– Дай, бе, чоджум! Дай с оката!...
1935
Добавяне на коментар