Робия

За радост не, за мъка се родих във тебе, свидна майчице Българийо, че цял живот горчилки черни пих в борба със твоите душмани стари! След толкоз жертви ти отново днес робиня-мъченица си същинска, а аз, загдето браних твойта чест, съм хвърлен във каторгата персинска! Като последен роб обезправен, с каторжен труд на бавна смърт обречен, сред хилядите скръбни като мен във този край пустинен и далечен си мисля аз: Защо на твойта гръд, Българийо, цъфтят уханни рози, а тъжни селяни с печал вървят в безкрайните ти кални коловози? Защо полята ти пламтят от мак, от слънце – неизбродните балкани, а твоите левенти гаснат в мрак по лагери, каторги и зандани? Защо е пъстър птичи свят запял в горите с пролетно опиянение, а цял народ е гробно замълчал, като на всенародно погребение? О, в тебе има толкоз цвят и плод, простори и поля необозрими и плоден чернозем, и як народ, и огнени лета, и люти зими! Но чуждоземец зъл е налетял връз теб със азиатска стръв и злоба и блудни синове без капка жал ти отредиха участта на роба! Ала и друга челяд имаш ти: безбройна и за подвизи достойна, която в родолюбен плам пламти, жертвоготовна, тръпна, неспокойна! Ще дойде ден! И той не е далеч! Ден на велика жертва и разплата! Ще вдигне твойта челяд тежък меч и с бой ще си възвърне свободата!